Тук включвам (мой) превод (с помощта на Google Translate) на есето After Empire от Theodore Dalrymple. Това е разказ за едни далечни територии, но в него може би има и разсъждения, приложими и по нашите ширини.
Theodore Dalrymple е псевдонимът на Anthony Daniels, дългогодишен психиатър в Бирмингамския затвор и в болници, намиращи се в най-бедните райони на големите английски градове. Dalrymple започва да публикува статии през 80те години в издания като The Spectator, The Daily Telegraph и City Journal. Неговите наблюдения са основно мотивирани от медицинската му практика, която му позволява да се среща редовно с хора, намиращи се в незавидно положение, от татуирани тийнеджъри, чиято основна грижа вече е как да си набавят следващата доза, до закоравели престъпници, които са убедени, че системата е това, което ги спира да водят честен живот. Гледната му точка е, най-общо казано, консервативна, но по-удачно е да се нарече трезва и реалистична, което е глътка свеж въздух сред културния и обществен коментариат, доминиран от Просветени леви строители на един по-добър свят.
Както ще се разбере в есето, Dalrymple e пребивавал и работил няколко години в Африка точно във времената, когато много колониални сили се оттеглят от континента и редица държави получават своята независимост. Това му позволява от първа ръка да наблюдава стария режим, промените и смелия нов свят, който днес асоциираме със Субсахарска Африка.
След Империя, от Theodore Dalrymple
Веднага след като се квалифицирах като лекар отидох в Родезия, на която й предстоеше да се превърне в Зимбабве пет години по-късно. През следващото десетилетие работех и пътувах много в Африка и не можех да не размишлявам върху такива въпроси като сблъсъка на култури, наследството на колониализма и практическите последици от добрите намерения, необременени от всякакво схващане за реалността. Постепенно стигнах до заключението, че богатите и могъщите наистина могат да окажат въздействие върху бедните и безсилните – може би дори могат да ги преправят – но не непременно (всъщност, непременно не) по начина, по който са желали или очаквали. Законът за непредвидените последици е по-силен и от най-абсолютната власт.
Отидох в Родезия, защото исках да видя последното истинско колониално място в Африка, последното издихание на Британската империя, която беше направила толкова много за оформянето на съвременния свят. Вярно е, че сега Родезия се бунтуваше срещу страната-майка и беше държава-пария: но тя все още беше разпознаваемо британска във всичко освен име. Както сър Рой Веленски, премиерът на краткотрайната и злополучна Федерация Родезия и Нисаланд, веднъж описваше себе си, той беше „наполовина поляк, наполовина евреин, сто процента британец“.
До кацането ми на летище Булавайо Британската империя беше за мен главно филателен феномен. Когато бях малък, всяка една от все още удивителния асортимент от далечни територии, принадлежащи на Великобритания – от Британския Хондурас и Британска Гвиана до Британския Борнео, Басутоленд, Бечуаналенд и Свазиленд – издаваше красиви изрисувани пощенски марки, с профила на кралицата в горния десен ъгъл гледащ спокойно към екзотични същества като орангутани и фрегати, или към представители на коренното население, които се занимават със своите си основни задачи като извличане на каучук или катерене по кокосови палми. За моя детски ум всеки политически субект, който е издал такива привлекателни марки, трябва да е бил сила за добро. И баща ми – комунист по убеждение – също ме насърчаваше да прочета произведенията на Г.А. Хенти – приключенски истории от края на деветнадесети век, възхваляващи подвизите на градителите на империята, които със смелост, блестящ характер и ненадминат интелект преодоляваха съпротивата на храбри, но обречени народи като Зулу и Хадендоа. Хенти може да изглежда странен избор на комунист да даде на сина си, но самият Маркс е бил империалист, смятащ, че европейският колониализъм е инструмент за напредък към щастливата развръзка на Историята; едва на по-късен етап, след като е приключила своята прогресивна работа, империята трябва да бъде осъдена.
А Родезия със сигурност беше осъдена – силно и настойчиво – сякаш това беше най-голямата заплаха за световния мир и сигурността на планетата. Когато пристигнах, Родезия вече нямаше приятели, само врагове. Дори Южна Африка, регионалният колос, с който Родезия имаше дълга граница и която можеше да се очаква да бъде благоразположена, действаше особено противоречиво спрямо Родезия: Южна Африка се опитваше да си спечели дивиденти пред други нации чрез откровено неискреното си икономическо сътрудничество с правителството на Иън Смит (бел.пр. – министър-председател на Родезия по това време).
Поради тези причини очаквах да намеря при пристигането си една страна в криза и разпад. Вместо това намерих държава, която изглеждаше, че процъфтява: пътищата бяха добре поддържани, транспортната система функционираше, градовете бяха чисти и проявяващи тази особена местна гордост, отдавна изчезнала от Англия. Нямаше прекъсване на електричеството или недостиг на основни хранителни стоки. Голямата болница, в която трябваше да работя, макар, че донякъде да й липсваше комфорт и топлина, беше изключително чиста и управлявана с образцова ефективност. Персоналът, предимно черни, с изключение на най-старшите членове, действаше с бликаща от енергия задружност, а болницата, както открих, имаше репутация за предлагаща най-доброто медицинско обслужване в околността. Бедните от селските райони правеха огромни и трогателни усилия, за да достигнат до болницата: като пристигаха, те бяха покрити с прах от дългите си пътувания. Африканският националистически лидер и враг на правителството Джошуа Нкомо беше пациент в (държавната) болницата и се доверяваше на лекуващите го: защото медицинската етика надминаваше всички политически вражди.
Хирургът, за когото работех, беше от Англия и беше най-добрият хирург, който някога съм познавал, човек с абсолютно примерен характер. Отдавайки огромното си техническо познание на най-бедните пациенти, той изглеждаше не само способен на всяка хирургическа процедура, но и беше брилянтен диагностик, като клиничната му интуиция беше усъвършенствана от относителната липса на високотехнологични средства: дотолкова, че другите в болницата го считаха за последна апелативна инстанция. Не знам някога да е бъркал, макар, че като всеки друг лекар трябва да е допускал грешки в своето време. Той спасяваше живота на стотици всяка година и вдъхновяваше най-абсолютното доверие в своите пациенти. Той никога не се паникьосваше, дори в най-тежката спешна ситуация; той знаеше какво да прави, когато мъж е бил наполовина изяден от крокодил или разкъсан от леопард, когато едно дете е било ухапано в крака от африканска усойница или когато се появи човек с череп, прободен от копие. Когато го търсеха в ранните часове на сутринта, както често се случваше, той беше толкова спокоен, сякаш присъства на вечерен прием.
Той, обаче, не беше мисионер; в него нямаше нищо, наподобяващо религиозен дух; излъчваше само дълбока медицинска етика и ентусиазъм за неговото изкуство и наука. Той искаше разнообразна и интересна хирургична практика и желаеше да спаси човешки животи; и тогава Родезия му предлагаше идеални условия да използва уменията си за максимална полза (дори най-добрите хирурзи разчитат на добре организирана болница за постигане на резултати). Кратко време след политическото предаване през 1980 г., обаче, той се завърна в Англия – не заради расова неприязън или политически антагонизъм, а просто защото устремното занижаване на стандартите в болницата правеше невъзможна хирургичната практика на високо ниво. Институцията, която при пристигането ми се стори, че е толкова солидна и добре изградена, се разпадна в един исторически миг.
При напускането си на Зимбабве и завръщането си в Англия, той прие много по-нисък жизнен стандарт, независимо от номиналната стойност на доходите му. Талейран е казал, че онзи, който не е живял в стария режим (като аристократ, разбира се), той не знае нищо за сладостта на живота. Същото може да се каже и за този, който не е преживял колониалния живот в Африка. Аз, чиято заплата по други стандарти беше малка, живеех на ниво, което едва ли съм изравнявал оттогава. Вярно е, че по онова време на Родезия липсваха много потребителски стоки, поради наложените и икономически санкции: но това, което научих от тази липса, е колко малко потребителските стоки допринасят за качеството на живот, поне в един приятен климат, като този на Родезия. Животът не беше по-беден заради това, че живях без тях.
Истинският лукс беше пространството и красотата – и времето да им се наслаждаваме. Заедно с трима други младши лекари наех голяма и елегантна колониална къща, стара по стандартите на страна, заселена от бели само преди 80 години, разположена в красива местност, поддържана от „момче“ на име Моисей (тук терминът „момче“ определено не означава “млад мъж”: веднъж в Източна Африка бях обслужен от “момче” на 94 години, който беше прислуга в същото семейство 70 години и бе видял предложението за пенсиониране като обидно). Около къщата имаше червена веранда, където закуската се сервираше на бяла покривка всяко ведро утро, меката светлина на изгрева се разстилаше по листата на дърветата; дори и суровият вик на тураковите птици звучеше приятно в ухото. Това бяха единствените пъти в живота ми, когато ставах от леглото без капка съжаление.
Работехме усилено: никога не съм работил по-усилено и все още си спомням тежкото чувство в главата ми, сякаш пълна с олово и способна да счупи врата ми със собственото си тегло, предизвикано от уикендите дежурство, когато от петък сутринта до понеделник вечер не спях повече от три часа. Луксът на нашия живот беше следният: че, след като свършехме работата си в болницата, никога не трябваше да изпълняваме каквато и да е домашна работа. Останалата част от нашето време, в най-красивата обстановка, беше отдадена на приятелство, спорт, учене, лов – каквото пожелаехме.
Разбира се, нашето свободно време се основаваше върху пирамида на поразително неравенство и социални различия. Служителите, които ни освобождаваха от малките неудобства в живота, живееха съвсем различен живот от нашия, макар че имаха помещения само на няколко метра от мястото, където пребивавахме. Техните надежди, желания, страхове и стремежи не бяха наши; техните вярвания, вкусове и обичаи бяха чужди за нас.
Нашето голямо социално и психологическо разстояние правеше нашите отношения безпроблемни и лесни. Ние внимателно избягвахме този тон на разглезена и отегчена враждебност, толкова присъщ на колонизаторите. Никога не сме прибягвали до този предполагаем щам на колониалния разговор, проблемът със слугата, а вместо това бяхме напълно благодарни. Подобно на повечето хора, които срещнах в Родезия, ние се опитахме да се отнасяме добре с нашия персонал, като им оказвахме допълнителна помощ в честите извънредности, присъщи на африканския живот – например заболяване сред роднини. В замяна те се отнасяха към нас с истинска грижа. Успокоявахме съвестта си, като си казвахме – което без съмнение, бе вярно – че ще бъдат по-зле без работата, която им давахме, но така и не успявахме да потиснем усещането ни за огромната пропаст между нас и нашите човешки събратя.
От друга страна, отношенията ни с нашите африкански медицински колеги бяха по-студени, защото социалната, интелектуалната и културната дистанция между нас беше далеч по-малка. Родезия все още беше общество, доминирано от бели, но поради практическа необходимост и напразен опит да убеди света, че не е толкова чудовищна, каквато я считаха, тя създаде нарастващ брой образовани африканци, доста от тях лекари. В крайна сметка, не бе изненадващо, че тези млади лекари не бяха доволни да останат под постоянното покровителство на белите, така че отношенията ни с тях бяха повърхностно любезни и колегиални, но човешката топлина липсваше или беше направо невъзможна. Много от тях принадлежаха тайно на африканското националистическо движение, което скоро щеше да поеме властта; по-късно двама от лекарите дори служиха (ако това е правилната дума да се опише опустошителната им дейност) като министри на здравеопазването.
За разлика от Южна Африка, където заплатите се изплащаха според расова йерархия (първо белите, индийците и китайците втори, африканците последни), заплатите в Родезия бяха равни за чернокожи и бели, извършващи една и съща работа, така, че чернокожият младши лекар получаваше същото заплащане като моето. И въпреки това оставаше огромна пропаст в нашите стандарти на живот, значението на което първоначално ми убягваше; но това беше от решаващо значение за обяснението на бедствията, които сполетяха новите независими държави, радващи се на това, което Байрън наричаше “първия танц на свободата”.
Младите черни лекари, които вземаха същата заплата като моята, не можеха да постигнат същия стандарт на живот по една много проста причина: те имаха огромен брой социални задължения, които трябваше да изпълняват. От тях се очакваше да издържат постоянно разширяващ се кръг от членове на семейството (някои от които може да са инвестирали в тяхното образование) и хора от тяхното село, племе и провинция. Доход, който позволяваше на бял да живее като лорд, защото нямаше такива задължения, едва беше достатъчен на образован младши черен лекар да си осигури стандарт малко над нивото на неговото семейство. Следователно, равенство в заплащането беше абсолютно недостатъчно, за да им се осигури стандарта на живот, който те виждаха, че белите имат, и който, напълно нормално, те желаеха – и смятаха, че имат право да го получат, поради превъзходния талант, който им беше позволил да се издигнат над своите събратя. Всъщност, дори и заплата хиляда пъти по-голяма от моята едва ли щеше да бъде достатъчна, за да им осигури моя стандард на живот: защото социалните задължения излгежда се увеличаваха заедно с техните доходи.
Тези морални ангажименти също обясняват факта, често пренебрежително отбелязван от бившите колонизатори, че когато африканците се нанесли в красивите и добре обзаведени вили на бившите си колониални господари, къщите бързо заприличали на по-просторни бедняшки квартали. Точно както африканските лекари бяха напълно способни в медицинските си задачи, така дегенерацията на колониалните вили нямаше нищо общо с интелектуалната неспособност на африканците да ги поддържат. По-скоро щастливият наследник на такава вила скоро бе претоварен от роднини и други, които имаха социални претенции към него. Някои от тях дори водеха със себе си и козите си; и една коза може да разруши за един следобед това, което се е нуждаело от десетилетия, за да се установи.
Може да се разбере защо една държавна администрация като тази в Родезия, контролирана и управлявана в горните си етажи от бели колонизатори, би могла да остане сравнително ефикасна и некорумпирана, но не би могла да остане така за дълго, когато се управлява от африканци, които трябва да следват същите правила и процедури, установени от колонизаторите. Същото важи, разбира се, за всяка друга административна дейност, обществена или частна. Мрежата от социални задължения обяснява защо, въпреки, че би било невъзможно да се подкупят повечето родезийски бюрократи, само след няколко години вече би било немислимо да не се подкупят повечето зимбабвийски чиновници, чиито роднини биха ги осъдили за това, че не са получили от тяхно име всички предимства и блага, които техните официални постове биха могли да осигурят. По този начин същите задачи в същите офиси, извършвани от хора с различен културен и социален произход, водят до много различни резултати.
Разгледан в тази светлина, африканският национализъм беше борба за власт и привилегии точно толкова, колкото за свобода, макар че използва езика на свободата, за да си осигури очевидно политическо предимство. И докато сме на темата за свободата, дори Родезия – със сигурност не убежище за свободата на словото – все пак се оказа по-приемлива от държавата си наследник Зимбабве. Все още имам в библиотеката си брошурите на опозицията и марксистките анализи на въпроса за собствеността на земята в Родезия, които купих там, когато Иън Смит все още бе премиер. Подобна безкомпромисна критика на господството на г-н Мугабе би била немислима – или поне придружена от много по-големи опасности, отколкото опозиционните автори при режима на Иън Смит са се сблъсквали. И наистина, в почти всички африкански държави, с изключение на една или две, установяването на национална независимост не донесе напредък в интелектуалната свобода, а в много случаи резултатът беше тирания, несравнимо по-лоша от предходните колониални режими.
Разбира се, солидарността и неизбежните социални задължения, които корумпираха публичната и частната администрация в Африка, също дадоха уникалния чар и човечност на живота там и помогнаха на хората да се предпазят от най-тежките последици на нещастията, които ги съсипваха. Хората винаги имаха роднини, чиито безспорен дълг беше да им помогнат и да ги защитят, ако можеха, така че на никого да не се наложи да се изправя пред света напълно сам. Африканците са склонни да намират нашата липса на такива задължения озадачаваща и безчувствена – и те не са напълно погрешни в заключенията си.
Тези съображения помагат да се обясни парадоксът, който порази толкова много посетители в Африка: очевидното благоприличие, доброта и достойнство на обикновените хора, и безкрайното беззаконие, нечестност и безмилостност на политиците и чиновниците. Този контраст наскоро ме порази отново, когато адвокат ме помоли да изготвя доклад за жена от Зимбабве, която е пребивавала нелегално в Англия.
Тя беше около четиридесет годишна и не напълно с всичкия си. Предимно гледаше надолу към пода, като избягваше очите. Когато повдигаше очи, очите й сякаш бяха съсредоточени върху безкрайността или поне върху друг свят. Тя едва говореше изобщо: историята й беше разказана от племенницата й – медицинска сестра, която беше дошла (или избягала) в Англия преди няколко години и която сега се грижеше за жената.
По време на “освободителната война” брат й се записал в родезийската армия. Един ден националистическите партизани дошли в нейното село и заповядали на родителите й да им кажат къде се намира брат й, за да могат да го убият като предател на африканската кауза. Но тъй като не знаели той къде се намира, родителите й не могли да отговорят: и така, пред очите й (тогава тя е била само на 17 години), те вързали родителите й за дърветата, облели ги с бензин и ги изгорили като на клада. (В този момент от историята не можех да не си припомня аргумента, често срещан сред радикалите по онова време, че онези африкански държави, които се освободят със силата на оръжията, щели да имат по-добро, по-светло бъдеще от онези, които получават независимостта си наготово, защото освободителната война щяла да създаде способно лидерство и национално единство. Алжир? Мозамбик? Ангола?)
Дали тази ужасна сцена е единствено виновна за умственото й състояние или не, тази жена никога след това не е могла да води нормален живот. Тя никога не се е омъжвала, социална катастрофа за жена в Зимбабве. Тя била прибрана от неин братовчед, който работел за бял фермер, и прекарала живота си, гледайки в пространството. По-късно дошли „ветераните от войната“, които се борили за свободата на Зимбабве – в действителност, групи от партийни бандити, чието намерение било да изгонят белите земеделци в изпълнение на демагогичните и икономически катастрофалните указания на г-н Мугабе. Белият земеделски производител и неговият чернокож мениджър били убити, а всички работници, на които фермата осигурявала прехрана, били изгонени от земята. Чувайки за тежкото положение на леля си, племенницата й в Англия й изпратила билет.
Тази история илюстрира както безмилостния апетит за власт и контрол, разгърнат в Африка след колониалния режим – един апетит, направен още по-неприятен от някои технологични елементи на цивилизацията на колонизаторите – така и щедростта на по-голямата част от африканците. Племенницата ще се грижи за леля си без да се оплаква до края на живота си, без да иска нищо в замяна, и ще го възприеме като обичайно задължение, като в същото време няма да иска нищо от британската държава. Беше трогателно да се види добротата към леля й, която не можеше да допринесе с нищо.
Моите зимбабвийски преживявания ме подготвиха за хаоса, който по-късно видях в Африка. Контрастът между добротата от една страна и грабителността от друга беше очевиден навсякъде: научих, че няма по-безсърдечни думи от тези, че хората получават правителството, което заслужават. Кои народи заслужават Иди Амин или Джулиъс Найрер? Със сигурност не африканските селяни, които срещнах. Фактът, че такива чудовища могат да произлязат съвсем обяснимо от хората по никакъв начин не означава, че хората ги заслужават.
Обясненията, които обикновено се дават за африканските постколониални мъки, ми се струват неиздържани. Често се казваше, че африканските държави са изкуствени, създадени на хартия от европейска писалка, която не обръща внимание на социалните реалности; че границите са били нарисувани в прави линии или на естествена даденост като река, въпреки факта, че хората от една и съща етническа група са живели от двете страни.
Тази гледна точка пренебрегва два важни факта: че страните в Африка, които всъщност отговарят на социални, исторически и етнически реалности – например Бурунди, Руанда и Сомалия – не са в забележимо по-добро състояние от тези, които не отговарят. Освен това в Африка социалните реалности са толкова сложни, че нито една система от граници не може да им съответства. Например, само в Нигерия има около 300 етнически групи, които често са преплетени географски: само крайното “балканизиране”, последвано от дълбоко етническо прочистване, може да доведе до такива граници, които биха избегнали тази конкретна критика на европейските картографи. От друга страна, пан-африканството не беше осъществимо: та, интеграцията, която не можеше да бъде постигната в малък национален мащаб, едва ли можеше да се постигне в много по-голям международен мащаб.
Всъщност именно налагането на европейския модел на националната държава в Африка, за което тя беше особено неподходяща, предизвика толкова много бедствия. Без лоялност към нация, но само към племето или семейството, онези, които контролират държавния апарат, могат да го видят само като обект и инструмент на експлоатация. Получаването на политическа власт е единственият начин, по който амбициозните хора се стремят да постигнат неизмеримо по-високия стандарт на живот, с който колонизаторите са парадирали пред тях толкова дълго време. Като се има предвид естествената порочност на човешките същества, нещата, които те са готови да направят, за да постигнат власт – заедно със своите последователи, които очакват да споделят плячката – са неограничени. Победителят взема всичко в политическия живот на Африка и това прави политиката повече от обикновено порочна там.
Но е важно да се разбере защо друго обяснение, често изтъквано за африканските постколониални сътресения, е погрешно – мнението, че недостигът на образовани хора в Африка по време на независимостта е виновен за разпада. Никоя история на съвременната катастрофа в Конго не е пълна без да се споменава за оскъдността на завършилите университет по време на белгийското оттегляне, сякаш нещата биха били по-добри, ако имаше повече от тях. И следователно решението е очевидно: образовайте повече хора. Образованието в Африка се превърна в светско евангелие, което е неблагочестиво да се поставя под въпрос.
Разрастването на образованието в Танзания, където живях три години, беше наистина впечатляващо. Процентът на грамотност се подобри драматично и достигна по-високи нива от тези в бившата колонизираща страна. Беше вдъхновяващо да се видят жертвите, които селяните бяха готови да направят, за да може поне едно от децата им да продължи образованието си. Таксите за училище имаха предимство пред всички други разходи. Ако някой все още се съмнява в способността на бедните да правят инвестиции в собственото си бъдеще, поведението на танзанианците би трябвало да е достатъчно, за да го убеди в обратното. (Понякога давах назаем пари на селяните, за да си платят училищните такси, и те – макар и бедни – винаги погасяваха заема си навреме.)
За съжаление, това усилие да се разшири образованието имаше по-малко похвална, дори вредна, причина. Целта на образованието беше в почти всеки случай поне един член на семейството да избяга от това, което Маркс презрително нарича идиотизъм на селския живот, и да влезе в държавната служба, от която би бил в състояние да изнудва единствените продуктивни хора в страната, а именно селяните, от които е произлязъл. Синът на чиновническа служба играеше ролите на социално осигуряване, пенсия за старост и сигурен доход, събрани в едно. Селското стопанство, необходимата икономическа база на страната, се разглеждаше като работа за глупаци и нехранимайковци и поради това не беше изненадващо, че нарояването на все по-голям брой образовани държавни служители вървеше ръка за ръка с все по-слабата икономика. Това обяснява и защо липсва връзка между броя на завършилите висше образование в една страна в момента на постигане на независимост и последващия икономически успех.
Наивното предположение, върху което се основава аргументът за образованието, е, че обучението противодейства на и надвива културния мироглед. В тази теория образованият човек се разглежда като точно копие на своя треньор, споделяйки изцяло неговия светоглед. Но всъщност резултатът е любопитен хибрид, чиито основни вярвания могат да бъдат непроницаеми за образованието, което е получил.
Наскоро имах поразителен пример за това явление, когато при мен дойде конгоански пациент, който се бе установил в Англия, бягайки от ужасната война в Централна Африка, която досега е взела 3 милиона живота. Той беше интелигентен човек и имаше този лесен чар, който помня добре от дните, когато прекосих – не без трудности или некомфортност – Заир по времето на маршал Мобуту Сесе Секо. Моят пациент имаше две степени по агрономство и се беше обучавал в Тулуза в интерпретацията на спътникови снимки за агрономски цели. Той признаваше силата на съвременната наука и дори беше работил за Food and Agricultural Organization към ООН. Той беше свикнал да работи със западните донори и инвеститори, както и с учени.
След като приключи прегледът, разговаряхме за Конго: той беше радостен да срещне някого, който познаваше страната му, което в никакъв случай не беше лесно да се намери в Англия. Попитах го за Мобуту, когото той познаваше лично.
– Той беше много могъщ – каза той. – Той събираше най-добрите вещици от всяка част на Заир. Разбира се, той можеше да направи себе си невидим; така разбираше всичко за нас. И можеше да се превърне в леопард, когато поискаше.
Това беше казано изключително сериозно. За него магическите сили на Мобуту бяха по-впечатляващи и важни от фотографската сила на спътниците. Магията надвива науката. В това си отношение той изобщо не беше необичаен случай, тъй като е точно толкова трудно или невъзможно за един субсахарски африкански гражданин да отрече силата на магията, колкото е за жител на Арабския полуостров да отрече силата на Аллах. Моят конгоански пациент беше напълно спокоен: обикновено африканците се чувстват принудени да прикриват от европейците най-интуитивните си убеждения, защото знаят, че европейците обикновено ще гледат с презрение към тях, като примитивни и суеверни вярвания. И така, при работа с чужденци африканците се чувстват задължени да играят сложна шарада, отричайки най-дълбоките си убеждения в опит да получат поне минималното уважение на външния човек. Като мамят другите за своите най-съкровени вярвания, често много лесно, и при скриване на вътрешната си същност, те изравняват несъответствието във властта. Слабите не са безсилни: те имат силата, например, да заблудят чужденецът.
Може би най-ужасното наследство на британските и други колонизатори в Африка е идеята за царя-философ, към чиято роля се стремят и често са играли колониалните чиновници, завещавайки този стремеж на своите африкански наследници. Много колониални управници правеха големи жертви в името на своите територии, на чието благосъстояние бяха посветени, и се опитваха да ги управляват разумно, раздавайки правосъдие трезво. Но те оставиха на националистите инструментите, необходими за издигането на тиранията и клептократите, които белязаха Африка след нейната независимост. Те завещаха един подход, който третираше обикновените необразовани африканци като деца, неспособни да вземат решения за себе си. Нито един друг подход на управление не е по-пригоден за амбициите на един деспот.
Да вземем един пример: пазарните съвети в Западна Африка. В Западна Африка милиони африкански селяни под британско управление създаваха малки насаждения за посеви като палмово масло и какао. (Тъй като какаовите дървета зреят едва след пет години, това е още един пример за способността на африканския селянин да мисли напред и да отлага удовлетворението, като вместо това инвестира за бъдещето, въпреки голямата бедност.) Тогава британските колониални правителства имаха идеята да защитят селяните производители от нестабилните движения на пазара. Те създадоха стабилизационен фонд под ръководството на пазарен съвет. В добри години съветът задържаше част от парите, полагащи се на селяните, които произвеждаха земеделската продукция; в лоши години съветът използваше заделените през добрите години пари, за да увеличи доходите на производителите. При стабилни доходи селяните биха могли да планират бъдещето си по-добре.
Разбира се, за да работи системата, пазарните съвети трябваше да имат монополни изкупвателни правомощия. Необходимо е само малко въображение, за да се види как подобни институции биха изкушили един амбициозен деспот с грандиозни идеи като д-р Нкрума: той би могъл да ги използва в действителност за данъчно облагане на производителите на Гана, за да финансира своите откачени проекти и да субсидира градското население, източник на неговата сила, както и да натрупа лично богатство. На един континент разстояние, в Танзания, Найер използва точно същите средства за изземане на продукцията на селските производители на кафе: накрая се стигна дотам, че селяните си измъкнаха храстите и посадиха малко царевица вместо кафе, поне да има нещо да ядат, и по този начин се допринесе за още по-голямата степен на обедняване на страната.
Идеята зад пазарните съвети беше бащинско-колониална: селските фермери бяха твърде прости, за да се справят с променливите цени, и колониалните философи-царе, следователно, трябваше да ги предпазят от такива колебания – въпреки факта, че точно “простите” селяни бяха тези, които отглеждаха и произвеждаха стоките на първо място.
След няколко години, прекарани в Африка, достигнах до заключението, че колониалното управление беше фундаментално грешно, дори когато, както често се случваше в крайните й етапи, беше с доброжелателни цели. Доброто, което направи, беше краткотрайно; вредата – трайна. Силните могат да променят безсилните, това е вярно; но не по начинът, по който се надяват. Непредсказуемостта на хората е отмъщението на безсилните. Това, което произлиза политически от колониалната власт, често е нещо по-лошо, или поне по-порочно, защото е по-добре оборудвано, отколкото това, което е съществувало преди. Добрите намерения със сигурност не са гаранция за добри резултати.
Unconfusing Myself 
